Беше ясна  лятна  нощ, с осеяно звезди небе и  сребристо бляскава луна, отразяваща се меко в морската шир.  Беше тихо и спокойно, чуваше се само лекия напев на вълните и нейните стъпки върху пясъка. Луната отразяваше красивата и руса коса. Елиза вървеше замислена по брега, а дългата и бяла рокля се рееше от лекия ветрец. Тя се спря и погледна морето пред нея, повдигна поглед към звездите и мека усмивка озари лицето и.

      Тя беше щастлива и свободна, чувстваше това в сърцето си, цялата и душа ликуваше. Малко, по-малко се сбъдваха едно по едно съкровените и мечти. Поглеждайки назад, тя беше простила всичко на себе си и на другите, беше престанала да мисли и да премисля всико, беше освободена, беше  в мир със себе си. Вече не бързаше, не водеше непрекъснати борби с живота. Най-сетне, беше разбрала прекрасното чувство на вътрешня покой, на истинската светлина на душата и лъчистата мекота на пламъка на любовта, идваща от сърцето. Любов съкровена и божествена към всемира.

         Една сълза се търкулна по нейното лице и после втора, и тя се усмихна отново на морето, на звездите, на Луната, на живота, знаейки някъде дълбоко вътре в себе си, че всичко и всички сме едно. Наведе се и взе с шепи пясък от земята, който бавно падаше между пръстите и и меко се стелеше пак по Земята.

         Елиза бавно и леко навлезе в морето, водата бавно я обгръщаше с нежната си кристално ласкава прегръдка. И тя заплува, леко, бавно и грациозно с наслада. Дочу лека и тиха музика някъде идеща отдалеч, носеща нюанса на прекрасно животворящо лято. Бавно излезе от водата, продължавайки да се усмихва и отново тръгна по брега към острова. Изведнъж се спря и се завъртя, както когато беше малко момиче. Щастието струеше от цялото и лице, от очите и. Тя се спря, погледна към Луната и тихо изрече – „ Обичам те прекрасен живот, благодаря ти.“