Прочетен: 5968 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 13.06.2015 23:20
Тя се появи на края на езерото, не очакваше, че ще я изпратят тук. Огледа се, беше неземно красиво. Светлината падаше, меко над водата и тя излъчваше някаква неземна красота. Дърветата наоколо създаваха странни сенки, които се сливаха с водата.
В далечината се виждаше гора, а по-надолу голяма поляна. Мястото и беше познато от холограмата. Да, тя знаеше как изглежда, къде ще я пратят, но усещането, когато вече беше тук беше съвсем различно.
Ема се чувстваше изключително развълнувана и вътрешно я обзе неимоверно щастие и спокойствие.
Когато разбра, че трябва да се върне толкова назад във времето първоначално я обзе страх, защото въпреки, че беше подготвена за всичко, което я очаква, тя все пак се притесняваше.
Не за за първи път пътуваше във времето, все пак тя бе изследовател, но сега всичко беше различно.
Тя изпълняваше мисия, носеше голяма отговорност за себе си и други хора. Знаеше Закона, не трябваше да променя нищо, освен ако не се налага.
Всичко тук течеше толкова бавно и равномерно, беше по различно, по-спокойно и плавно.
Тя трябваше да влезе в нова роля. Нямаше как да бъде по друг начин, не можеше да изплаши хората от това време.
Толкова неща се променят, животът е толкова динамичен и бърз там при нас в бъдещето, но то е толкова относително като казваме бъдеще, в тази времева реалност, поправи себе си тя.
Погледна към небето, красиви облаци се движеха бавно и величествено, а слънцето излъчваше топлина и невероятна светлина. Това е друго слънце си каза тя, а всъщност е същото.
Бавно тръгна по брега на езерото към гората, мислейки за толкова много неща, които и предстояха. Нямаше защо да ги планира, защото как ще бъде всичко зависеше и от другите, с които щеше да се срещне сега.
Тя започна да си припомня имената и историята на семейството, при което отиваше и за своята роля, която се налагаше да изиграе, за да не ги уплаши, на далечна роднина идваща от чужбина.
Рамон бащата, главата на семейството, собственик на магазин за обувки и обущарница, типичен занаятчия.
Тереза домакиня и майка на 3 деца, две момчета и най-малкото момиче.
Тя се връщаше в 18 век в Италия, време различно, време на противоречия. Беше проучила всичко и точно в това беше проблема, вечно да планира всичко и да очаква какво ще стане, но сега беше друго. Трябваше да вземе малката Дана със себе си в бъдещето, защото мястото на детето беше там, според указанията.
Тръгна по една пътека, която навлизаше навътре в гората. Още не можеше да се успокои, защото непрекъснато обмисляше всичко предстоящо. Вървейки така, тя стъпи леко накриво и изведнъж извика силно. Беше паднала в една дупка, която не се виждаще поради това, че беше покрита с треви и сухи дървета.
Погледна нагоре, явно беше попаднала в някакъв капан за животни, крака я болеше, но можеше да стъпва. Въпросът беше как ще излезе от тук. Опита се да се излезе, хвана се за корена на едно дърво, но то се отскубна и тя се стропoли на земята.
„Ето това ми се случва, защото не внимавам и вървя без да се оглеждам, защо ли не се учудвам“, каза си тя ядосана на себе си.
Налагаше се да използва силата на кристала. Беше си казала, че няма да използва средства, от своето време.
Огледа се и с помощта на кристала се издигна нагоре и излезе от дупката. Продължи своя път в гората, не можеща да си поеме дъх от красотата, която я заобикаляше.
Изведнъж започнаха да излизат спомени, като де жа вю. Тя знаеше, че някога е била тук, не знаеше кога и как, но всичко и беше някак много близко и познато. Пътеките в гората, всичко около нея я вълнуваше и колкото повече вървеше, вълнението и нарастваше, нещо което не можеше да си обясни.
Вътрешно знаеше, че се завръща и изведнъж пред очите си видя къщата, към която се беше запътила.Тя усети, че това е нейният дом, почувства се толкова объркана и емоциите я заливаха една след друга. И тогава тя я видя, малкото момиче, което звънко смеейки се излезе от къщата и се закова между дърветата.
Тя знаеше, че това е тя, да точно така, това дете, което гонеше пеперудите пред нея, беше тя в друго време и в този друг свят, ето защо, всичко и беше толкова близко и този дом толкова мил. Всичко в нея забушува
И изведнъж като на лента, спомени се заредиха един след друг. Тя се почувства дете, като волна птичка, която искаше да полети.
Тя беше и тук и там и изведнъж, гледайки това щастливо дете с усмивка на уста, Ема решително се обърна и тръгна обратно.
Просто знаеше в сърцето си, че не е редно това, което щяха да направят. Тя почувства енергията на това мило същество, детския му смях кънтеше в ушите и. Предстояха му толкова неща да изживее, толкова уроци да научи и толкова щастливи и тъжни мигове.
Щеше да се върне и да им каже, че нямат право, трябваше да не се намесват във вселенските правила и закони. Тук нейната душа трябваше да изживее, каквото и беше отредено.
Мислейки, вече беше стигнала до езерото. Даде им знак и ето портала се отвори. С усмивка и лека тъга, погледна назад и наоколо. Всичко се запечата в ума и сърцето и. Беше щастлива и премина отвъд в бъдещето.
ЖОЗЕТА
Ботев и Левски в съвременна България
ИЗМИСЛИЦАТА АТЛАНТИДА – ЕДНА ОТ НАЙ-ГОЛЕ...
ГРЕШИ ЛИ АЛИАНСА НА НАТО КАТО ЗАСТАВА СР...
СНИМКА НА ДЕНЯ
Хубав разказ, Жозета, облъхнат от нежност и носталгия! Поздрави, приятелко!
Благодаря и дерзай!
Поздрав - Литатру!
Да пазим Земята - нашата Родина!
С пожелание все така с вдъхновение!Успехи!
Приятни почивни дни !
Жозета
П и е р
Много харесах образите и изказа.
Разказът остави незаличими следи в паметта ми.
Поздрави!
светлина струи... поздрав за теб, Жозета... и пиши..
поздравления... ще очаквам с интерес..
